Размисли по залез на нашето летище

   Летище по залез – лумнал пожар! Но не за тях, а за мен е само романтичен пейзаж…
   Да наблюдаваш колегите си от страни понякога е най-точният начин да „видиш света през техните очи“.
   Разбираш, че необикновеното за други е много обикновено за тях.
   Естествено е….
  Да отиваш на работа, когато други бързат да се прибират, да мислиш в пълна концентрация за следващ полет и тренировъчна задача, когато умовете на други са потънали в домашен бит, да обикаляш съсредоточено самолета с инструменти, техника и апаратура, за да изпълниш стриктно всички подготовки и регламенти по авиационната техника, когато други вече лежерно седят около вечерната трапеза в домовете си…, да следиш радари и ръководиш полети, когато други следят вечерните новини по телевизията…
  Да излетиш, да стигнеш в указана зона, да откриеш и се прицелиш в целта, в прегръдката на нощното небе, когато други прегръщат вече любима и деца…
  Бързи, отговорни, строги в действия и преценка, намират минута време за приятелска шега, но те едва ли виждат, увлечени във важните дела - осеяно летище в безброй светлини - тези в очите им, на пистата, на челника… и на мъжките им души!!!
  Тръгвам си, а те остават... и изплува в главата ми немай от къде една мисъл на един генерал: „Води ме, следвай ме – или се махни от пътя ми!“
майор Надежда Топурова